Постепенно странностите на новата теритирия се разголиха пред Ея и Мати. Това бе съвсем различен, подсъзнателен свят, необясним за тях. Първото шумно същество по пътя им бе едно масивно столетно дърво с две лица, врастнало в центъра на пейзажа. Отляво бе ден, а отдясно нощ. Там лицето изглеждаше дълбоко натъжено, свело поглед надолу и пееше бавна минорна песен. Валеше ситен монотонен дъжд, донасящ хлад и чувство на безнадеждност. На фона на мрака, луната осветяваше самотните капки, падащи върху влажната земя, които се разпиляваха на пръски при допира им с твърда повърхност. Мравките се приближиха да чуят песента.
 - Колко съм нещастен само,
   липсва ми човешко рамо,
   никой днес не ме разбира,
   истински приятел не намирам.
   Толкова проблеми имам
   и нещастието си скривам
   под дъжда обливащ всичко,
   под дъжда отмиващ всичко.
Видял, че мравките не реагират и запял още по-силно:
- Ах горкият аз,
  нечут остава моят глас,  
  нямам никаква утеха,
  болката убива ме полека.
Мравките се спогледали.
 - Но какво ти се е случило, господине?
 - Как да гледам аз напред
   щом роден съм без късмет.
   Винаги затъвам във помия
   Тва е мойта орисия.
- Обиди ли те някой?
- Всички мене ме обиждат,
  мъката ми те не виждат.
  Колко съм нещастен само,
  Липсва ми човешко рамо.
Мани повдигнал вежда озадачено.
- Как заживя в дърво?
- Още преди сто години,
   Цяла вечност от тогава мина,
   плаках аз известно време
   и дървото във кората си вгради ме.
   Каза, че ако искам,
   свободата мога да поискам.
   Но защо ми е, кажете, да го правя,
   щом никому аз не се нравя.
   Толкова проблеми имам
   и нещастието си скривам
   под дъжда обливащ всичко,
   под дъжда отмиващ всичко.
 - На мен ми се струва, е вие сам сте избрал да бъдете нещастен - каза Мани.
- Не говорете така - чу се нежно детско гласче.
Мравките насочиха погледи към мястото, откъдето идваше той. Едва забележимо, между лунните отблясъци над една локва една малка сребърна пеперуда запя своята песен:
 - Безсърдечни не бъдете,
   опитайте се да ме разберете.
   Аз съм негова утеха,
   избрала съм да го подкрепям.
   Та какво без мен ще прави,
   как самичък ще се справи?
   Без присъствието ми тихо
   кой ще страда редом с него?
- Ти не му помагаш така - не издържала Ея.
- Явно този случай се налага
  мравката съвет да ти предлага.
  Слушай всяка моя дума,
  ще съм максимално пряма.
  Той съдбата своя сам
  е избрал, такъв е този план
  тези като теб да слушат
  песента, а той да смуче
  от вниманието на свой слушател,
  без да го признава за приятел.
  Знам, че търсиш да предложиш
  грижа, нежност да приложиш,
  но недей ти да се лъжеш,
  обич няма да получиш.
  Вечно недоволният от себе си проектира грешките си върху другите, обвинявайки ги за своите несполуки. Докато има съгласен с тази неистина, той няма никога да намери щастието. Не подхранвай заблуденото му съзнание, няма да получиш благодарност, не ще бъдеш призната.
- Аз в себе си това го знаех, но нямах смелост да си тръгна. Искам да ме вземете с вас.
- За това сме дошли, каза Мани, за теб и твоите сестри...
следва продължение