Бели чорапки...бели памучни чорапки с дантела летят,
Носят малко момиче на гръб.
Ако се вгледаш в очите й ще видиш космос от шеги
Колкото е по-румена, толкова по-дълбоко се пази заключена.

Бели цветя...бели полски цветя, ухаещи на роса,
Никнат в русата й коса.
Устните й редят заклинание.
В ръцете има кутия, покрита с кадифена мистерия.

Черни облаци засада правят, навлиза в тъмната гора;
Губи се цветът, падат сиви есенни листя.
Дъх на мъх и надежда.
Влага полепва по врата й, хлад облизва ушите й.

Река сред камъни напред танцува - ритъмът й молеше да я спаси.
Отчаяно натам се хвърли, но под нея на стъкло се заледи.
Крилете й невидими бяха изтръгнати.
Алената кръв покапа върху пухкавия сняг,
                                                    събуди звяра на отсрещния далечен бряг.

Тя го очакваше с пръст, насочен към лявата страна,
Той не отклони, кротко отпи от голата й рана.
Ледът омекна, в пламъци гората запищя.
Кутията в ляво се напука, неизвестното в нея въздуха изсмука.

Пространството огъна се в прозрачна сфера.
Вечната мощ света в паяжина бе оплела.
В нежна прегръдка завинаги изпълнили съдбата,
Нагазили в реката между живота и смъртта,
                                                               плътен спомен за момента, в който времето спря.